Текстът на това писмо придоби известност, след като беше публикувано в една от популярните книги на Дейл Карнеги. Смята се, че това писмо е било написано преди повече от сто години и е адресирано от Уилям Ливингстън Ларнед към малкия му син. Днес то е преведено на много езици по света и служи като чудесен урок за всички, които имат деца.
Този текст е толкова трогателен, че е невъзможно да се чете без сълзи. Много родители, когато четат, могат да се разпознаят в тези редове. И много от онези, които все още нямат своите деца. Защото всички идваме от детството …
„Слушай сине,
Произнасям тези думи, когато спиш; малката ти ръка е поставена на бузата, а къдравата ти руса коса се слепва върху мокрото чело. Промъкнах се в стаята ти сам. Преди няколко минути, когато седях в библиотеката и четях вестника, ме обзе силна вълна от угризения. Дойдох в леглото ти с гузна съвест.
Ето за какво си мислех синко, аз изсипах лошото си настроение върху теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото докосна лицето си с мократа кърпа. Скарах ти се, защото не си си почистил обувките. Развиках се, когато си хвърли дрехите на пода.
На закуска също намерих вина в теб. Разля чай. Поглъщаше храната бързо. Слагаш си лактите на масата. Сложи си твърде много масло на филията. А след като ти отиде да си играеш, а аз бързах да хвана влака, ти се обърна, махна ми с ръка и извика: „Довиждане, татко!“. Намръщих се и свих рамене.
След това в края на деня всичко започна отново. Вървейки по пътя към дома, забелязах да играеш с топката. На чорапите ти имаше дупки. Аз те унизих пред твоите приятели и те накарах да вървиш пред мен. Чорапите струват скъпо, и ако ти ги купуваше със собствени пари, щеше да бъдеш по-внимателен. Само си представи синко, какво каза баща ти!
Спомняш ли си, когато влезе в библиотеката, където аз четях – плахо, с болка в очите? Когато те погледнах бегло над вестника, раздразнен от това, че ме прекъсваш, ти нерешително се спря пред вратата – „Какво искаш?“ – рязко попитах аз. Ти нищо не отговори, но настойчиво се втурна към мен, прегърна ме за врата и ме целуна. Твоите ръчички ме стиснаха с любов, която бог е вложил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не можеше да изсуши. А след това ме пусна и изтича нагоре по стълбите.
И така, синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме завзе страшен, болезнен страх. Какво направи с мен навикът? Навикът да се заяждам, да търся вина беше моята награда за това, че си малко момче. Не мога да кажа, че не те обичах. Работата е там, че очаквах твърде много от младостта си и те измервах по стандартите на моите години. А в твоя характер има толкова красота и искреност. Твоето малко сърце е толкова голямо, колкото зората над далечните хълмове. Това се прояви в твоя спонтанен изблик, когато се втурна към мен, за да ме целунеш преди лягане. Нищо друго няма значение днес, синко.
Дойдох в твоето легло по тъмно и, засрамен, коленичих пред теб! Това е слабо изкупление. Знам, че нямаше да разбереш тези неща, ако ти кажех всичко това, когато се събудиш. Но утре ще бъда истински баща! Ще ти бъда приятел, когато ти страдаш, ще страдам и аз, и ще се смея, когато ти се смееш. Аз ще си захапя езика, когато от него иска да излезе раздразнителна дума. Постоянно ще повтарям като заклинание: „Той е само момче, малко момче!“
Страхувам се, че мислено видях в теб възрастен мъж. Обаче сега, когато те виждам, синко, как уморено спиш в леглото, аз разбирам, че ти си още дете.
До вчера беше в прегръдките на майка си и главата ти лежеше на рамото й.
Изисквах твърде много, прекалено много. “
