След провеждането на първото в България специализирано обучение, посветено на саркома и редките тумори при възрастни, състояло се на 13 февруари и организирано от Сдружение „Заедно срещу саркома“ в партньорство с МБАЛ „Св. София“, което събра международен екип от Athens Medical Center (Атина) и лекари от цялата страна, публикуваме експертно интервю с д-р Мария Августиду – завеждащ отделението по медицинска онкология в Athens Medical Center.
Обучителният семинар бе част от инициативата за изграждане на експертиза у нас и подобряване на диагностиката, координираното лечение и грижата за пациентите с редки тумори. В интервюто д-р Августиду поставя фокус върху преживяването след диагнозата – страха от прегледите, търсенето на информация онлайн, ролята на палиативната подкрепа и значението на лекаря като партньор по време на целия лечебен път.
- Д-р Августиду, много жени отлагат прегледите от страх. Колко опасно може да бъде това забавяне при онкологичните заболявания?
Това може да бъде изключително пагубно за здравето на жената. Ако бъде пропуснат моментът, в който туморът е още ограничен, заболяването може да напредне дотам, че вече да не може да бъде отстранено и да се разпространи в други части на тялото.
Когато заболяването се открие късно, шансовете за живот са приблизително пет пъти по-ниски, отколкото при ранното му установяване. Затова е много важно, ако усетим нещо притеснително, да потърсим помощ – най-вече от специалист, на когото имаме доверие и който ни вдъхва увереност.
- След поставяне на диагноза много пациенти веднага се обръщат към интернет. Какви са най-големите рискове, когато това се прави без лекарска насока? И кой е най-безопасният начин пациентите да се информират за диагнозата си?
Пациентът може да използва интернет, за да получи обща информация и психологическа подкрепа. Но когато става дума за симптоми, медицински решения и избор на лечение, трябва да се обръща към лекар. Разбира се, медицинските специалисти трябва да са висококвалифицирани и отлично подготвени.
Интернет и ChatGPT са само инструменти – те не са оръжие срещу рака, а помощ за пациента. В никакъв случай не могат да заменят лекаря. Могат да дадат насока, но самото лечение се провежда от лекарите – по-точно от медицински екип.
- Какви промени в начина на живот реално помагат на пациентите по време на системна терапия?
Има доказателства от редица проучвания, че умерената ежедневна физическа активност – най-често 30-минутна разходка с нормално темпо – има положителен ефект върху състоянието на пациента. Затова дори обикновеното ежедневно ходене е важно.
Освен това препоръчвам на повечето си пациенти да намалят приема на въглехидрати, особено ултрапреработените – захар, шоколад, сладкиши, бял хляб, тестени изделия. Организмът има нужда от аминокиселини, протеини и качествени мазнини – месо, яйца, риба (ако няма алергии). Алкохолът е добре да се избягва. Важна е и добрата хидратация – около 1–1,5 литра дневно, ако пациентът няма тежки сърдечни или бъбречни заболявания.
И още нещо – както в Гърция, така и в България липсва официално развита система за палиативна медицина.
- Много хора свързват палиативните грижи само с последния стадий на болестта. Кога и защо трябва да се включват в лечението?
Палиативната медицина не се прилага само в края на заболяването, а още от самото начало. Ранното ѝ прилагане подобрява качеството на живот, намалява симптомите – облекчава болката и оплакванията – и позволява на пациента да премине терапията по-леко. Когато пациентът е подкрепен от палиативен лекар, социален работник, специализирана медицинска сестра и психолог, той не се чувства сам по този път.
Онкологичната диагноза изправя човека пред мисълта, че животът му може да приключи скоро – след седмици, месеци или година. Това е много самотно преживяване. Присъствието на хора, на които имаш доверие, носи огромно облекчение и намалява вътрешната болка – онази, която не можем да измерим. Можем да измерим левкоцитите и бъбречната функция, но не можем да измерим стреса, страха и тревожността.
- Какво Ви научи работата с онкологични пациенти за човешката устойчивост?
Онкологията не е спринт на 200 метра, а по-скоро маратон. А в маратона никой не стига сам до финала – нужен е човек, който да подаде вода по пътя, някой, който да помогне да си поемеш дъх. Така е и при нас. Трябва да бъдем търпеливи. Ние, онколозите, трябва да слушаме пациентите и техните симптоми. А пациентът, ако се чувства сигурен в лекаря си, трябва да му даде време да прецени данните – образните изследвания и лабораторните резултати.
Това е процес на достигане на емоционална стабилност, съчетана с оптимизъм – но без нереалистични очаквания. Важно е да сме здраво стъпили на земята, с трезв, позитивен реализъм. Така разбирам устойчивостта – нито да потъваме в отчаяние, нито да се самозалъгваме. Да останем балансирани, с вътрешна сила и готовност за всяка малка или голяма турбуленция по време на този маратон.
- Какво всъщност означава за Вас да бъдете до пациента?
Това, което наистина отличава нашата клиника, не е достъпът до нови операции, лъчетерапия или медикаменти, а начинът, по който стоим до пациента. Не даваме фалшива надежда, но се борим заедно с него и не го оставяме сам в този път. Това е наша осъзната отдаденост. Имаме късмета да работим като екип, защото всички сме дълбоко ангажирани в тази битка. Не винаги можем да спасим пациента, но винаги ще преминем през лечението рамо до рамо с него. Оставаме до него, а дори когато не можем да променим изхода, искаме да знае, че сме там и поемаме част от тежестта му. Стремим се да проучим всички възможни варианти за лечение, защото ако не опитаме, няма как да разберем. Не се отказваме от пациентите.
Един от най-честите проблеми в лекарската професия е липсата на време. Но трябва да го намираме и дори да го създаваме – дори за сметка на личното си време или времето със семейството. Това е професията, която сме избрали. Нужно е да има време да хванем ръката на пациента, спокойно да обясним ситуацията и какво можем да направим.
Обичаме това, което правим – иначе нямаше да сме тук. Аз лично обичам да бъда воин. В тази битка харесвам спешните и трудните случаи – те са предизвикателство за мен. Искам да бъда там, защото иначе всичко се превръща в рутина. Рутината понякога е необходима, но най-голямото удовлетворение идва, когато успеем да променим диагнозата или прогнозата, която е изглеждала като загубен случай. Това ни дава криле.
